Синапено зърно
“Прости ми, Господи, какъв брой малко съм починал. ”
Сесар Вальехо
Когато брат ми е у дома, сянката на татко ми става двойна, а на майка ми изчезва. Подражанието е най-страшното нещо, изключително в случай че подражаваш на сенките. Бях на пет, когато за първи път видях планината да се мести от първичното си място. Направих го аз. От тогава в никакъв случай не я видях да се мести повече. Разбира се, никой не ми повярва, тъй като като се изключи че никой тук не има вяра в нищо с изключение на в прогнозата за времето, единствено аз знаех къде се намира върхът на планината по отношение на пукнатината на прозореца. На два метра и три сантиметра от бюрото ми и на седемдесет и седем сантиметра отвесно от леглото, когато съм в точната си позиция за четене. Пукнатината съвършено разсичаше планината на две равни половини и продължаваше още два пръста над билото й, сходно жило на оса, което заплашително стърчеше, готово да се забие в окото ми, в случай че си разреша да заспя.
Като че ли беше Коледа. Тук по нищо не проличава, когато е Коледа, защото живеем в по-топлата половина на планетата. Снегът вали единствено от машините за неестествен сняг в парка. Тук постоянно е толкоз студено, че сладоледите в ръцете на децата се разтичат по земята, а майките прибират хляба в хладилника, с цел да не замръзне.
Въпросната заран се разсъниха, погледнах към прозореца и усетих, че нещо не е на мястото си. Въпреки това не мерих планината, както правех всяка заран, а отдадох възприятието си на ежедневното си чувство, че самата аз не съм на мястото си или че някой от крайниците ми не е там където би трябвало. Например, че ръцете ми са на мястото на краката или че дясното ми око е на мястото на пъпа. Не съм споделяла тези мисли с никого с изключение на с планината. Но най-после постоянно идва мисълта, че щом ръцете и очите ми са там, където са ръцете и очите на останалите хора, значи всичко е наред и единственото нещо, за което трябваше да се тормозя, са тези смахнати мисли, които в никакъв случай не са ме напускали, и които ме караха да се усещам като цялостен новобранец или урод, както постоянно ми викаха освен децата от улицата и в учебно заведение, само че и личното ми семейство.
Както споделих, този ден се разсъниха със странното чувство, че нещо не си е на мястото. Денят стартира както нормално с измиване на зъбите и скандал преди закуска, омлет на земята и залято с портокалов сок куче. Но не мисля да отстранявам време за тази част от живота ми, по тази причина ще мина към значителното. В този ден се случиха някои значими за нас, само че не и за някой различен неща. Тъй като беше Коледа, майка ми сподели на татко ми да отиде да купи пуйка, а той сподели на сянката си. Брат ми взима колелото си, което е опряно на оградата и потегля за пуйката. Но виждате ли, случват се няколко значими за него, само че не и за някой различен неща, които го забавят толкоз, че когато стига до магазина в квартала, пуйките към този момент са свършили и магазинерката с прикачена опашка на главата и изкуствени спластени мигли, съученичка на майка ми, с която брат ми изгуби девствеността си предишното лято, вади последната тлъста пуйка зад тезгяха. Запазила я е за него. Докато я подава, съумява да намигне два пъти на брат ми и да спука един балон с дъвката си, нещо като знак за съучастие или знак за това, за което намига, и което получава от време на време или съвсем всякога, когато затваря магазина. Всичко се случва в склада, сред касите с лимонадата. След мен, бонбонче. Приклякам зад касите. Брат ми още мирише на детска пот, а на какво мирише тя, не желая да си помислям. Това, което виждат очите ми по едно и също време ме отвращава и разпалва слабините ми. Запушвам си ушите, тъй като да не виждам какво става, не значи да не слушам. Не трябваше да пристигам тук. Махам ръце от ушите си. Приключили са. Пак поглеждам. Магазинерката Вал избърсва устата си с ръкав, взима изкуствената си опашка от едната каса и я закача с фиба за главата си. Фибата споделя щрак. Вади от предния джоб на престилката си банкнота и я подава на брат ми, като прави балон с дъвката, която още е в устата й. Той взима банкнотата и я прибира в задния си джоб. Обръща се към вратата и подвига ципа на тесните си изрязани дънки. Вал го шляпва по задника. Той й споделя " благодаря " и излиза. Вал отива в тоалетната да наплиска лицето си и да си постави още веднъж червило. Аз излизам, взимам колелото си от храстите и потеглям по успоредната улица. Трябва да пресрещна брат ми. Не бързам, тъй като знам на още какъв брой места ще се спре, до момента в който стигне до кръстовището до нас, на което се допуска, че ще се срещнем.
Засичам брат ми тъкмо там, където съм пресметнала. Карам колелото малко пред него. Той ме вижда. Започва да кара бързо, с цел да ме изпревари. Не би могъл да понесе сестра му да е пред него, един път към този момент се е случило, когато се е родил след мен. Колкото и да се състезава с мен и да ме блъска по завоите, в никакъв случай няма да има тази преднина. Мустакът на брат ми таман е покарал. Прилича на рехавите вежди на магазинерката Вал, която знаете какво по какъв начин и по кое време. Гумите на колелетата се търкалят в полумрака. Закачените части от сламки тракат като дрънкало в мъртвата улица. Все още карам пред брат ми. Той се приближава напълно близо, хваща в придвижване тениската ми и ме дърпа обратно. Тениската се раздира. Брат ми към този момент кара пред мен. Изоставам, до момента в който виждам по какъв начин единият завършек на тениската ми виси като бяло знаме върху рамката на колелото. Поглеждам още веднъж напред. Нещо излиза пред брат ми. Всичко става за секунди. Колелото се превърта и той е на асфалта. Очевидно му няма нищо, тъй като става незабавно, подвига колелото си, рита го мощно няколко пъти, с цел да изправи изкривената предна капла, качва се и продължава, без да се обръща. Карам след него.
Като че ли беше Коледа. Пуйката стърчи изпечена на масата. Никой с изключение на мен в тази къща не има вяра, че планините могат да бъдат поместени по същия метод, по който майка ми мести тавата с пуйката. Тук никой с изключение на мен не има вяра в придвижването на планините. Това, в което имат вяра, е прогнозата за времето, която постоянно се оказва лъжлива. Вярват и в това, че когато пожелаят дамата на близък си, би трябвало да обладаят личните си дами по този начин, като че ли го вършат за първи път. Така, като че ли още в никакъв случай не са имали деца. Като татко ми.
Къде си била преди един час? А преди да се родиш в това семейство? Май това ме попита служителят на реда, вторачен в скъсаната ми фланелка. Колегата му към този момент е вътре, приказва с брат ми в дъното на кухнята. Возих се с колелото. Искат истината. Давам истината. Да влезем, споделя служителят на реда. Магазинерката Вал е била блъсната довечера на кръстовището. Откарана е в болница, нещата не са толкоз съществени, само че търсим виновника. Това парче от тениска да ти е познато? Пита служителят на реда и хвърля окървавено парче от бялата ми тениска при пуйката на масата. Парчето става съвършена част от нашата софра. Сякаш постоянно е било там. Красота. Полицаят завършва диалога с брат ми. Полицаите гледат към мен. Брат ми пита свободен ли съм, служителите на реда кимат, след това споделя излизам, минава край мен и ме целува по бузата. Знам какво следва. Първият служител на реда се приближава до втория, споделя му нещо и ме водят. Странно е, че в този миг мисля за неща като дали изкуствената опашка на магазинерката е паднала и дали някой я е поставил още веднъж на главата й? За какво ли ще изхарчи брат ми парите, които му даде тя сред касите с лимонадата? За сладолед или за цигари? Защо брат ми върви постоянно с толкоз тесни дънки? Къде ли е отишъл в този момент? Къде ли би отишъл някой, който е предал? Някой, който е направил опит да ме върне в тъмното, с цел да бъде вечно първи?
Затворът за малолетни не наподобява на затвор. Даже ми наподобява на хотел, в който се разсънвам на другия ден. Няколко секунди, в които съзнавам, че не съм в моята стая, и вратата се отключва. Влиза надзирателката с татко ми. Баща ми за първи път не е с двойна сянка. Може би е от ъгъла на слънцето в стаята. Брат ти си призна, споделя. Друго повече не сподели. После сме в колата. Дърветата се размазват по стъклата на колата. Абстрактни картини, които не разбирам.
Втори опит за Коледа. Влизаме в кухнята. Същата пуйка на масата, само че нещо е по-различно. Диванът е на мястото си, пианото също. Майка ми ме прегръща разплакана. Целува ме на всички места по лицето. Брат ми не ме поглежда. Сякаш съм невидима. Не смее да ме огледа в очите и да си признае, че до момента в който ме е нямало, е спал в стаята ми от скрупули и е плакал. На сутринта е забелязал пукнатината на прозореца, която разсича планината на две равни половини и че тази планина му се коства поместена. Сякаш някой я е мръднал с едно синапено зърно по-встрани. Или няколко сантиметра, не знам? Планината желае да му каже нещо. Прави го. Ще си призная всичко, си споделя брат ми тази заран, в която всичко като че ли за първи път е на мястото си — планината, очите, ръцете, краката, пъпа, даже опашката на Вал.
Като че ли беше Коледа. През прозореца на една от къщите виждам семейство, което вечеря. Моето семейство: майка, татко, наследник и щерка. Семейство, което се смее за първи път. Семейство, което чества първата си Коледа.
Бях на пет, когато за първи път видях планината зад тях да се мести с няколко сантиметра от първичното си място. Направих го аз. Днес го направих още веднъж. Когато ми се случва подпитвам хората дали ме виждат, тъй като не си припомням да съм се раждала.
Сесар Вальехо
Когато брат ми е у дома, сянката на татко ми става двойна, а на майка ми изчезва. Подражанието е най-страшното нещо, изключително в случай че подражаваш на сенките. Бях на пет, когато за първи път видях планината да се мести от първичното си място. Направих го аз. От тогава в никакъв случай не я видях да се мести повече. Разбира се, никой не ми повярва, тъй като като се изключи че никой тук не има вяра в нищо с изключение на в прогнозата за времето, единствено аз знаех къде се намира върхът на планината по отношение на пукнатината на прозореца. На два метра и три сантиметра от бюрото ми и на седемдесет и седем сантиметра отвесно от леглото, когато съм в точната си позиция за четене. Пукнатината съвършено разсичаше планината на две равни половини и продължаваше още два пръста над билото й, сходно жило на оса, което заплашително стърчеше, готово да се забие в окото ми, в случай че си разреша да заспя.
Като че ли беше Коледа. Тук по нищо не проличава, когато е Коледа, защото живеем в по-топлата половина на планетата. Снегът вали единствено от машините за неестествен сняг в парка. Тук постоянно е толкоз студено, че сладоледите в ръцете на децата се разтичат по земята, а майките прибират хляба в хладилника, с цел да не замръзне.
Въпросната заран се разсъниха, погледнах към прозореца и усетих, че нещо не е на мястото си. Въпреки това не мерих планината, както правех всяка заран, а отдадох възприятието си на ежедневното си чувство, че самата аз не съм на мястото си или че някой от крайниците ми не е там където би трябвало. Например, че ръцете ми са на мястото на краката или че дясното ми око е на мястото на пъпа. Не съм споделяла тези мисли с никого с изключение на с планината. Но най-после постоянно идва мисълта, че щом ръцете и очите ми са там, където са ръцете и очите на останалите хора, значи всичко е наред и единственото нещо, за което трябваше да се тормозя, са тези смахнати мисли, които в никакъв случай не са ме напускали, и които ме караха да се усещам като цялостен новобранец или урод, както постоянно ми викаха освен децата от улицата и в учебно заведение, само че и личното ми семейство.
Както споделих, този ден се разсъниха със странното чувство, че нещо не си е на мястото. Денят стартира както нормално с измиване на зъбите и скандал преди закуска, омлет на земята и залято с портокалов сок куче. Но не мисля да отстранявам време за тази част от живота ми, по тази причина ще мина към значителното. В този ден се случиха някои значими за нас, само че не и за някой различен неща. Тъй като беше Коледа, майка ми сподели на татко ми да отиде да купи пуйка, а той сподели на сянката си. Брат ми взима колелото си, което е опряно на оградата и потегля за пуйката. Но виждате ли, случват се няколко значими за него, само че не и за някой различен неща, които го забавят толкоз, че когато стига до магазина в квартала, пуйките към този момент са свършили и магазинерката с прикачена опашка на главата и изкуствени спластени мигли, съученичка на майка ми, с която брат ми изгуби девствеността си предишното лято, вади последната тлъста пуйка зад тезгяха. Запазила я е за него. Докато я подава, съумява да намигне два пъти на брат ми и да спука един балон с дъвката си, нещо като знак за съучастие или знак за това, за което намига, и което получава от време на време или съвсем всякога, когато затваря магазина. Всичко се случва в склада, сред касите с лимонадата. След мен, бонбонче. Приклякам зад касите. Брат ми още мирише на детска пот, а на какво мирише тя, не желая да си помислям. Това, което виждат очите ми по едно и също време ме отвращава и разпалва слабините ми. Запушвам си ушите, тъй като да не виждам какво става, не значи да не слушам. Не трябваше да пристигам тук. Махам ръце от ушите си. Приключили са. Пак поглеждам. Магазинерката Вал избърсва устата си с ръкав, взима изкуствената си опашка от едната каса и я закача с фиба за главата си. Фибата споделя щрак. Вади от предния джоб на престилката си банкнота и я подава на брат ми, като прави балон с дъвката, която още е в устата й. Той взима банкнотата и я прибира в задния си джоб. Обръща се към вратата и подвига ципа на тесните си изрязани дънки. Вал го шляпва по задника. Той й споделя " благодаря " и излиза. Вал отива в тоалетната да наплиска лицето си и да си постави още веднъж червило. Аз излизам, взимам колелото си от храстите и потеглям по успоредната улица. Трябва да пресрещна брат ми. Не бързам, тъй като знам на още какъв брой места ще се спре, до момента в който стигне до кръстовището до нас, на което се допуска, че ще се срещнем.
Засичам брат ми тъкмо там, където съм пресметнала. Карам колелото малко пред него. Той ме вижда. Започва да кара бързо, с цел да ме изпревари. Не би могъл да понесе сестра му да е пред него, един път към този момент се е случило, когато се е родил след мен. Колкото и да се състезава с мен и да ме блъска по завоите, в никакъв случай няма да има тази преднина. Мустакът на брат ми таман е покарал. Прилича на рехавите вежди на магазинерката Вал, която знаете какво по какъв начин и по кое време. Гумите на колелетата се търкалят в полумрака. Закачените части от сламки тракат като дрънкало в мъртвата улица. Все още карам пред брат ми. Той се приближава напълно близо, хваща в придвижване тениската ми и ме дърпа обратно. Тениската се раздира. Брат ми към този момент кара пред мен. Изоставам, до момента в който виждам по какъв начин единият завършек на тениската ми виси като бяло знаме върху рамката на колелото. Поглеждам още веднъж напред. Нещо излиза пред брат ми. Всичко става за секунди. Колелото се превърта и той е на асфалта. Очевидно му няма нищо, тъй като става незабавно, подвига колелото си, рита го мощно няколко пъти, с цел да изправи изкривената предна капла, качва се и продължава, без да се обръща. Карам след него.
Като че ли беше Коледа. Пуйката стърчи изпечена на масата. Никой с изключение на мен в тази къща не има вяра, че планините могат да бъдат поместени по същия метод, по който майка ми мести тавата с пуйката. Тук никой с изключение на мен не има вяра в придвижването на планините. Това, в което имат вяра, е прогнозата за времето, която постоянно се оказва лъжлива. Вярват и в това, че когато пожелаят дамата на близък си, би трябвало да обладаят личните си дами по този начин, като че ли го вършат за първи път. Така, като че ли още в никакъв случай не са имали деца. Като татко ми.
Къде си била преди един час? А преди да се родиш в това семейство? Май това ме попита служителят на реда, вторачен в скъсаната ми фланелка. Колегата му към този момент е вътре, приказва с брат ми в дъното на кухнята. Возих се с колелото. Искат истината. Давам истината. Да влезем, споделя служителят на реда. Магазинерката Вал е била блъсната довечера на кръстовището. Откарана е в болница, нещата не са толкоз съществени, само че търсим виновника. Това парче от тениска да ти е познато? Пита служителят на реда и хвърля окървавено парче от бялата ми тениска при пуйката на масата. Парчето става съвършена част от нашата софра. Сякаш постоянно е било там. Красота. Полицаят завършва диалога с брат ми. Полицаите гледат към мен. Брат ми пита свободен ли съм, служителите на реда кимат, след това споделя излизам, минава край мен и ме целува по бузата. Знам какво следва. Първият служител на реда се приближава до втория, споделя му нещо и ме водят. Странно е, че в този миг мисля за неща като дали изкуствената опашка на магазинерката е паднала и дали някой я е поставил още веднъж на главата й? За какво ли ще изхарчи брат ми парите, които му даде тя сред касите с лимонадата? За сладолед или за цигари? Защо брат ми върви постоянно с толкоз тесни дънки? Къде ли е отишъл в този момент? Къде ли би отишъл някой, който е предал? Някой, който е направил опит да ме върне в тъмното, с цел да бъде вечно първи?
Затворът за малолетни не наподобява на затвор. Даже ми наподобява на хотел, в който се разсънвам на другия ден. Няколко секунди, в които съзнавам, че не съм в моята стая, и вратата се отключва. Влиза надзирателката с татко ми. Баща ми за първи път не е с двойна сянка. Може би е от ъгъла на слънцето в стаята. Брат ти си призна, споделя. Друго повече не сподели. После сме в колата. Дърветата се размазват по стъклата на колата. Абстрактни картини, които не разбирам.
Втори опит за Коледа. Влизаме в кухнята. Същата пуйка на масата, само че нещо е по-различно. Диванът е на мястото си, пианото също. Майка ми ме прегръща разплакана. Целува ме на всички места по лицето. Брат ми не ме поглежда. Сякаш съм невидима. Не смее да ме огледа в очите и да си признае, че до момента в който ме е нямало, е спал в стаята ми от скрупули и е плакал. На сутринта е забелязал пукнатината на прозореца, която разсича планината на две равни половини и че тази планина му се коства поместена. Сякаш някой я е мръднал с едно синапено зърно по-встрани. Или няколко сантиметра, не знам? Планината желае да му каже нещо. Прави го. Ще си призная всичко, си споделя брат ми тази заран, в която всичко като че ли за първи път е на мястото си — планината, очите, ръцете, краката, пъпа, даже опашката на Вал.
Като че ли беше Коледа. През прозореца на една от къщите виждам семейство, което вечеря. Моето семейство: майка, татко, наследник и щерка. Семейство, което се смее за първи път. Семейство, което чества първата си Коледа.
Бях на пет, когато за първи път видях планината зад тях да се мести с няколко сантиметра от първичното си място. Направих го аз. Днес го направих още веднъж. Когато ми се случва подпитвам хората дали ме виждат, тъй като не си припомням да съм се раждала.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ